При съдебни разправии пропускът на страна да уведоми съда, как предпочита да получава съобщения, не обосновава протакване на дело с три месеца

25 февруари 2025

Делото за конкурса на СЕМ от 2022 г. за директор на БНТ не се гледа през февруари 2025 г., защото призовката е връчена на съседката на страна по делото. Връчването обаче би трябвало да е пасивен акт за получателите - от тях или техните съседи не може да се изисква да извършват работа. Задача на съда е да гарантира, че делата приключват в разумен срок.

Според публикация във в. Сега спорът за проведения от Съвета за електронни медии от 2022 г. конкурс за директор на Българската национална телевизия ще бъде разгледан през месец май 2025 г. През ноември 2024 г. делото беше отложено тъй като в насрочения ден ищецът бил в чужбина, а адвокатът му - болен. През февруари 2025 г. делото беше отложено, тъй като ищецът често не живеел на домашния си адрес, призовката била връчена на съседката само дни преди заседанието и ищецът не е бил призован редовно. Процедурата е отложена за месец май. Предишни заседания са се провалили, тъй като ищецът е оттеглил пълномощното на адвоката или е бил болен.

Според Европейската конвенция за правата на човека всички страни по едно дело имат право отнесените от тях казуси да приключат в разумен срок, което означава, че те имат право на обезщетение, когато делото се проточи прекалено дълго. Отлагане на дело поради болест на една от страните, нередовно призоваване, срив на доверие към адвокат са легитимни причини, но те не са оправдания дела да не приключват в разумен срок. Отлагането с три месеца на заседание, поради нередовно призоваване на страните, се случва вероятно поради свръхнатовареност на съдиите и невъзможност да определят по-ранна дата. Свръхнатовареност на съдии не е проблем, който страните по делото могат да решат, следователно това не е техен проблем. Според мен за държавата е по-евтино делата да се движат бавно и от време на време да се плащат обезщетения за прекалено дълги дела, отколкото да се отстранят причините, които водят до свръхдълги дела, например свръхнатоварване на съдии. Т.е. проблемът с прекалено дългите дела ще се реши, когато цената за държавата при прекалено дълги дела се увеличи: падане на летвата, кога се плащат обезщетения; вдигане размера на обезщетенията; създаване на презюмпция, че прекалено дългите водят до обезверяване. А защо не и плащане на обезщетения за работата да се поиска констатация за прекалено дълго дело, освен когато съдиите сами не се усетят, че нещата са се проточили и по собствена инициатива предложат обезщетения.

Средна продължителност на едно дело в България спрямо други държави #

Висшият съдебен съвет публикува статистики. От тях се вижда, че за 2021-2023 г. 80% от делата са били приключени в рамките на три месеца, но не е ясно колко е средната продължителност на едно дело. Очакваната продължителност за едно дело е критерий, дали изобщо да се завежда дело. Ако очакваната продължителност на едно дело се възприеме като прекалено дълга, ощетено лице може да се обезвери и да сметне за безсмислено да се обърне към съд. Запитване от 23ти февруари 2023 г. до vss@vss.justice.bg с тема „Статистика за средна продължителност за едно дело“ остана без отговор.

На мен статистици са ми казвали, че по принцип статистиката не създава проблеми, тя показва проблеми. Статистика за изплатените обезщетения поради прекалено дълги дела не намирам, което означава, че не виждам каква е цената за мудната съдебна система и дали мудната система е проблем. Статистика за средната продължителност на едно дело не се публикува от ВСС, т.е. ВСС не знае, дали средната продължителност на едно дело представлява проблем.

Прекалено дълго ли продължават делата в България в сравнение с други държави? Тези 80% не дават отговор. Например ако 4 от 5 случая приключват за 12 седмици и 1 от 5 случая се разглежда за четири години, тогава 80% от делата приключват в рамките на 3 месеца, но средната продължителност на едно дело е 12 месеца.

Европейската комисия за ефективността на правосъдието (CEJEP) към Съвета на Европа през две години изготвя доклади, в които се сравняват различните държави. Докладът от 2020 г. който съдържа данни за 2018 година, се състои от две части. Страница 120 на първата част посочва, че през 2018 г. средната продължителност на едно първоинстанционно дело в България е 112 дена, което е по-бавно само от Албания (90 дена), Азербайджан (76 дена), Унгария (109 дена) и Русия (13 дена). От сравнените 46 държави средната продължителност е 323 дена. Посочва се и средната продължителност на първоинстанционно дело в България за предходни години - през 2010 г. това са 113 дена; 2012 г. - 150 дена; 2014 г. - 124 дена; 2016 - 108 дена. Във втората част на доклада за България са посочени средната продължителност за административни и наказателни дела, но за граждански дела няма данни. Това поставя под съмнение дали публикуваната средна продължителност от 112 дена обхваща и гражданските дела.

При доклада от 2022 г., който обхваща данни до 2020 г., в първата част на страница 134 е посочено, че за периода 2010 - 2020 г. за България липсват данни за средната продължителност на първоинстанционни граждански и търговски дела. Във втората част за България отново е посочена средната продължителност на едно дело по инстанции за административни и наказателни дела и пак за граждански дела липсва информация.

Същото се повтаря и в доклада от 2024 г. съдържащ данни за 2022 г. Само за Белгия, България, Кипър, Ирландия, Люксембург, Нидерландия и Северна Ирландия от 45 държави се твърди на стр. 118 в първата част на доклада, че липсват данни за средната продължителност на едно първоинстанционно гражданско или търговско дело. Средната продължителност на едно дело за държавите, предоставили данни, е 157 дена. Във втората част на доклада за България отново липсва информация за средната продължителност на едно гражданско дело на първа и втора инстанция. За трета инстанция продължителността е 237 дена. При наказателни дела средната продължителност за първа/втора/трета инстанция е 61/66/90 дена, а при административни дела съотв. 129/57/127 дена.

Ефективността на съдебната система в България по критерий очаквана продължителност на едно гражданско дело не може да бъде сравнена с други държави, тъй като Висшият съдебен съвет не изготвя необходимата за това статистика.

Призоваването е пасивен акт за призования #

При очаквани известия от съд е ангажимент на заинтересованите лица да съобщават на съда как да получават уведомленията и съдът следва да се съобразява с желанията. В случая ищецът е пропуснал да уведоми съда, че рядко си проверява пощенската кутия, използвана от съда, и да посочи предпочитан начин за връчвания. Пропускът е легитимен, според чл. 40 и 41 ГПК уведомления за нов адрес се изискват при отсъствия над един месец. Този пропуск, който може да се случи всекиму, обаче не обосновава отлагане на делото с още три месеца.

Призоваването би трябвало да е пасивно действие за призования - след изпращане на СМС, електронна поща или пъхане в пощенска кутия - призовката е връчена. Единствено съобщения по телефона, ако са били предпочетени от призования, предполагат извършване на работа от призования. Разбира се, когато призованият впоследствие предостави правдиво обяснение, защо не е получил известието в срок, това следва да се вземе под внимание и да се намери подход при това обстоятелство, който устройва всички заинтересовани страни.

Всъщност не е много ясно какво се е случило в конкретния случай. Според вестник „Сега“ призовката е била приета от съседка на ищеца. В протокола от заседанието пише, че съседка е уведомила адресата за посещение от призовкар. АПК предвижда устни уведомления, които само споменават наличие на съобщение и къде може да бъде получено самото съдържание на съобщението. Това предполага, че призовката не е доставена в пощенската кутия на адресата.

Първият проблем с административнопроцесуалния кодекс е, че той предпочита получателят на призовка да извърши действие (потвърди получаването) и само в краен случай позволява пасивно получаване (получателят не потвърждава, т.е. не извършва действие). Това явно склонява призовкарите всячески да се уверят, че някой активно е получил призовката. В конкретния случай тя е връчена на съседката на призования. Съседката може да забравя. Съседката може да премълчи, че е загубила призовката. Съседката може да е скарана с адресата и поради тази причина нищо да не се случи. Чисто практически погледнато, когато някой се прибира вкъщи, той първо гледа какво има в пощенската си кутия. Кога ще се срещне със съседите е случайност. Т.е. по-бързо съобщения се доставят, когато те се пъхат в пощенската кутия на получателя, а не когато се ангажират съседи, само за да се отчете, че някой от името на получателя е извършил активно действие.

Втори проблем със законите в България е, че те не дават възможност за лица, които не живеят в България, така да изтрият данните си в системите на ЕСГРАОН, че след изтриването лицата вече да не бъдат търсени на тези адреси. Административнопроцесуалният кодекс също не отчита, че българите имат право да не живеят в България, като предписва връчване на призовки по постоянен адрес, а ако там не може, чрез работодателя. Очевидно когато едно лице няма възможност да изтрие постоянния си адрес от системата, защото живее в чужбина или е бездомно, и на този адрес се прави опит да се връчват известия, този опит струва пари. За да се види дали извършването на безсмислена дейност - опит за връчване на съобщения на постоянен адрес на лица, които нямат възможност да декларират, че вече нямат нищо общо с постоянния адрес - представлява проблем, е необходимо да се публикува статистика какви са ежегодните разходи за всички институции за извършването на тези опити.

Според мен е достатъчно за връчване на съобщение то да се постави в пощенска кутия на получателя или достави както получателят е пожелал, без да се очаква потвърждение от получателя. Комуникацията може да работи достатъчно добре и без тези потвърждения. Задължителните потвърждения показват едновременно липса на доверие и мания за контрол, а представляват и допълнителна работа. Тази мания за контрол води до ирационални действия като връчване на призовка чрез уведомяване на съседи вместо поставянето им пощенската кутия на адресата.

Един проблем при настоящия директор на БНТ с публикация без посочен източник на информация - няма начин да се разбере първата медия, от която е тръгнала информацията #

Редно ли е при публикации на БНТ, където абсолютно по никакъв начин не се загатва от къде идва информацията, дали става въпрос за слухове или анонимни източници, или тайни информатори, които са известни на редакторите, и при постъпило запитване за използвания източник, БНТ да не отговаря?

В пети раздел на Правилника за редакционната дейност в БНТ „Източници на информация“ пише: «Информацията не се счита за достоверна като съдържание, ако се гради само на анонимни източници. Журналистите имат право да включват в предавания информация от неизвестен източник по изключение, единствено като изрично посочват това.

Журналистите следва да преценяват качеството на получената от източника си информация и да я проверяват за нейната достоверност.

Журналистите не са длъжни да разкриват източниците на информация не само пред аудиторията, но и пред ръководството на БНТ.

Журналистите са длъжни да пазят в тайна източника на информация, ако това изрично е поискано от лицето, което я е предоставило.

Източниците трябва ясно да бъдат идентифицирани. Когато това не е възможно, поради изричното желание на източника да не бъде назован или по друга причина, журналистът прави описателно идентифициране, което следва да оправдае използването на източника.

Винаги се посочва дали източникът на информация е официален или неофициален. Избягват се неясните обозначения “добре осведомен източник”, „надежден източник”, „източници”.

Журналистите не са длъжни да разкриват пред трети лица източниците си на информация.»

Същите неща с други думи са описани и в Редакционните стандарти на БНР. Само при предпоследната препоръка на БНТ, където се посочва какви обозначения да се избягват, БНР дава примери каква формулировка да се използва: «Журналистите имат право да не съобщават своя източник на информация, ако считат, че това ще навреди на тяхната работа или на лицата, които им дават информация. В такива случаи задължително трябва да се използва подходяща формулировка („източник на БНР”, „достоверен източник”, „източник, пожелал анонимност”).»

На 17ти ноември 2023 г. в много медии се появи информация, че популярно лице е сгащено да кара пияно. Някои медии посочиха за източник на информацията други медии. Другите медии, между които и БНТ, не посочиха източника на информация. Цитат от публикацията на БНТ „Софийска районна прокуратура привлече към наказателна отговорност 51-годишен мъж за шофиране след употреба на алкохол.“ Статията посочва след това мъжа поименно, но прокуратурата към този момент не беше публикувала името на мъжа. На същия ден попитах programa.bnt1@bnt.bg от къде идва информацията, че именно посоченото в статията лице е карало пияно. След това нито получих отговор, нито статията беше променена година след това, а по-късно и самото лице публично потвърди обстоятелствата. , При настоящия директор на БНТ, когато статия се публикува без да е ясно дали става въпрос за клюки, анонимни, официални източници, източници, пожелали анонимност, и се отправи запитване от къде е информацията, проблемът е, че нищо не се случва. Аз очаквам да получа отговор, примерно че източникът е конкретна друга медия или източник, пожелал анонимност, и допълване на статията. За подобни случаи Правилникът на БНТ съдържа противоречиви насоки и не ясно коя насока е с приоритет.

Докато БНТ насърчава избягването на неясното обозначение „източник“, агенция Ройтерс го използва в заглавие на статия „Russia’s Syzran oil refinery suspended operations following a drone attack, sources say“ и в самата статия „two industry sources told Reuters“, „one of the sources said“, без „източник“ (source) да се уточнява допълнително, т.е. без излишни думи.

Когато на 17ти ноември 2017 г. разгледах новината в различни медии, за мен не беше ясно кой е първоизточникът на информацията за името на лицето. Този подход за публикуване на информация създава възможност няколко медии да се наговорят да публикуват нещо, без да посочват източник, и много други медии като препубликуват новината с посочване на източника - медиите участващи в заговора - да създадат впечатлението, че публикуваното нещо е вярно. Това е сюжетът на филма „Маневри на петия етаж“.

Държавата не може да се самонаказва #

Целта на обезщетенията, произтичащи от неоснователно дълги дела, е да бъдат болезнени и да насърчат държавата да отстрани причините, които ще доведат и в бъдеще до прекалено дълги дела. Делото за конкурса за директор на СЕМ продължава прекалено дълго, защото съдът позволява делото да се проточи. В случая потърпевш от прекалено дългото дело привидно е СЕМ като страна по делото. Прехвърлянето на пари от сметка на една държавна институция (съд) в друга (СЕМ) обаче в никакъв случай не мога да го определя като болезнено за държавата. Предполагам, че СЕМ не може и да използва тези пари по собствено усмотрение, примерно за почивки и хотели, т.е. тези пари не се губят от държавния бюджет и с тях (предполагам) ще се платят някакви смислени дейности, извършени от СЕМ. Смислена дейност според СЕМ е да се проверява, при получени кандудатури за свободни работни места обявени от СЕМ, дали кандидатите изрично са се съгласили СЕМ да има право да чете личните данни, посочени в кандидатурата. Изплащането на обезщетения от бюджета на законодателната власт в бюджета на изпълнителната власт поради прекалено дълго проточило се дело е равносилно на държавата да се самонаказва, но когато държавата се самонаказва, това няма никакъв ефект.

Това, което трябва да се случи в случая за това необосновано проточило се дело е обезщения да има, но те да се плащат от лични средства на съдиите, които допускат свръхдълго дело, и тези обезщетения примерно да се даряват на организация на ООН, по избор на дарителя - за бежанци, за здраве, за деца. Дисциплинарните наказания са прах в очите, който прах не топли гражданите. Доколкото съдиите са свръхнатоварени и поради тази причина непрекъснато делото се отлага с по няколко месеца, това е само проблем на съдебната власт, който проблем съдебната власт следва да реши сама. Аз като външно лице нямам поглед над организацията на съдиите, какво те правят, колко работят и това не ме и интересува. Аз очаквам съдиите да си говорят, да възразяват срещу получаване на нови дела, когато са пренатоварени, и да намерят начин тези дела да се движат по-бързо или да публикуват причините защо в рамките на над две години нещата не се приключват. За мен причините са, че съдиите позволяват протакване на делото.

Делото с №10629 е внесено във ВАС през ноември 2023 г. Според доклада на CEPEJ през 2022г средната продължителност на едно касационно административно дело в България е 127 дена. Убеден съм, че при желание от страна на съда делото можеше вече да е приключено. През февруари 2025 г. делото беше отложено за м. май 2025 г. Според интернет страницата на ВАС това е Касационна жалба, а според Административнопроцесуалния кодекс глава „Касационно производство“ чл. „Разглеждане на делото“: „При отлагане на делото следващото заседание се насрочва в срок до два месеца, като редовно призованите страни сами следят за датата на следващото открито съдебно заседание. Съдът е длъжен да оповести датата на следващото открито съдебно заседание в 14-дневен срок в Интернет страницата си.“ В случая е все едно, че делото се отлага няколко пъти с над предписаните срокове (от 3ти юни за 18ти ноември; от 18ти ноември за 17ти февруари; от 17ти февруари за 19ти май); проблемът е, че цялостно погледнато делото не е приключило в разумен срок. Причината са аргументи, посочвани от лице, получаващо пари от текущия директор на БНТ, който директор (благодарение или не на даваните пари на ищеца) си изкара още почти цял мандат без конкурс.

Резултатът от всичко това е едно обезверяване, един въпрос има ли смисъл изобщо проблеми да се отнасят до съд, при положение че обществено значими дела на практика се протакват прекалено дълго.